Аристотел и Данте се гмурват във водите на света

Дългоочакваното продължение на невероятната история „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ Аристотел е прекарал годините си в училище в опити да остане невидим за всички – и за врагове, и за приятели. Не очаква нищо да се промени. Но чудото, наречено Данте, го повлича във вихрени промени и няма връщане назад. Сега Ари открива, че има хора, на които да разчита, че е способен да се изправи срещу тези, които го тормозят, и че гласът му може да бъде чут. И все пак се пита дали е достатъчно силен или достатъчно добър да живее в свят, който го мрази. Защото светът, в който иска да живее, не съществува. Но изправен пред най-страшната загуба, той трябва да покаже, че е научил уроците на сърцето и че вече разбира тази непозната и позната, близка и неразгадаема дума „любов“. И в главата ми влезе мисълта, че любовта ми към Данте е свята не защото аз бях свят, а защото онова, което чувствах към него, беше чисто. Не, не говорехме. Не беше нужно да говорим. Защото откривахме, че сърцето може да създава музика. И слушахме музиката на сърцето. Гмурнете се в дълбините на света с новия роман на Бенджамин Алире Саенц Историята започва така... НАКЪДЕТО И ДА СЕ ОБЪРНЕХ, КЪДЕТО И ДА ОТИДЕХ, всеки имаше да каже нещо за любовта. Майки, бащи, учители, певци, музиканти, поети, писатели, приятели. Тя беше като въздуха. Беше като океана. Беше като слънцето. Беше като листата на дърво през лятото. Беше като дъжда, който прекъсваше сушата. Беше тихият звук на водата, която тече в поток. И беше звукът на вълните, разбиващи се в брега по време на буря. Любовта беше причината да водим всичките си битки. Любовта беше това, за което живеехме и умирахме. Любовта беше това, което сънувахме, когато спяхме. Любовта бе въздухът, който искахме да вдъхнем, когато се събудим да поздравим деня. Любовта беше факел, който носиш, за да те изведе от тъмнината. Любовта те избавяше от изгнанието и те отнасяше в страна, наречена Принадлежност.