Тетрамерон

С „Тетрамерон“ Сомоса отдава почит на устната разказваческа традиция, припомня ни класически образци („Хиляда и една нощ“, „Декамерон“) в богата на символи четиригласна творба, която примамва от история към история, разказ в разказа, като вложени една в друга китайски кутии, със заявка за безконечност, разказ „завинаги“. Прекрасният и в същото време брутален „по испански“ готически текст е истински карнавал на въображението, шестващ из лабиринтите на съспенса и обединен в привидната си множественост и пъстрота от идеята за края на невинността, прекрачването от детството в света на възрастните, в зрелостта. Но не само. Според самия автор романът е и за всяка променяща живота ни решаваща крачка, „промяна, винаги придружена със загуба на част от неща, които преди си притежавал, които си бил“. Това се случва и с петия, случайно попаднал сред квартета от разказвачи – дванайсетгодишната Соледад, която във възрастта на самотата между два свята (soledad означава самота) чрез разказите на четиримата губи по малко от самоличността си, за да се изправи с необикновена сила срещу неразрешимите загадки на живота.